Dev Constantine

Име
Девора Константинова, но шшшт! Познаваш ме като Дев Константин и точка.

Години
19

Зодия
Скорпион

Вид
Човек със способности.

Дарба
Мога да виждам, усещам и контролирам енергийните полета (аурите) на всички живи същества и предмети. Което ще рече, че мога да повдигна на някой настроението, да видя кога е болен и да го излекувам, да видя кога е щастлив и да го натъжа, или обратното. Дори мисля, че с тази дарба мога да местя предмети, като свързвам аурата на предмета със своята собствена, но това е много сложно и почти невъзможно.

Външен вид
Леко ексцентричен. Небрежен и апатичен. Може да се каже, че имам собствен стил и въображение. Експериментирам с малкото дрехи, които имам и комбинациите често стават доста интересни. Имам... дълбоки, някак си по детски притеснени тъмни очи, а погледът ми излъчва невинност (каква ирония). Нормално висока съм, със стройно тяло, нито слабо, нито пълно. Никога не съм имала по кожата си нито една пъпка. Чист късмет. Единственото, което харесвам във себе си, това са устните – плътни, пълни, с прекрасни извивки и цвят, за който повечето момичета убиваха човек.

Характер
Огън и лед. Черно и бяло. Аз съм и като котка, и като мишка; и като лъв, и като агне.
Въпреки, че на пръв поглед съм уверена в себе си, всъщност отвътре съм разкъсвана от противоречия. По принцип не съм колеблива личност, но понякога имам склонността да се колебая за нещо с дни. Но ако някой ме накара да се самоопределя, бих казала само една думичка: ексцентрична. Всъщност аз не съм на това мнение, но съдейки по реакциите на другите хора, когато говоря с тях, сигурно наистина звуча странно. Може би защото използвам прекалено много сарказъм и не си меря думите... Но това съм аз. Преди почти никога не се ядосвах – това би било ужасна загуба на време – и имах дяволско търпение, но след като умрях и възкръснах, започнах често да се паля за глупости и понякога се налага да се боря с неопределимата нужда да навредя на някой, колкото и глупаво да звучи. По-отмъстителна съм от преди, по-жестока, по-безмилостна и безкомпромисна.


История
Искаш да гледаш някой филм? Ела при мен, аз живея в такъв.
Когато пристигна в някой град, написвам на един лист какво ме мъчи и какво се е случило през последната седмица, пъхам листа в някоя книга, обръщам се и излизам през вратата. Този, който ще вземе да чете въпросната книга, рано или късно ще се натъкне на моите словоизлияния и може би ще си помисли, че този, който е оставил това между страниците, е луд. Но аз няма да съм там, за да променя мнението му, няма да съм там, за да му обясня как се чувствам... а той няма да е там, за да ме изслуша.
Никой никога не слуша.
Никога не съм вярвала в свръхестественото. Израснах в дом за деца, в който цареше желязна дисциплина и в който се оформи рационалния ми начин на мислене, който отхвърляше като възможно всяко нещо, на което не бях станала свидетел със собствените си очи. И тъй като в дома нямаше призраци и такива неща, може би заради това бях такъв скептик.
Но след време това коренно се промени.
Измежду всекидневния терор от страна на възпитателите, ние, изоставените деца, си имахме свой собствен свят, в който бяхме равни на възрастните. Така, например, само на петнайсет годишна възраст, тласкана от желанието да припечеля малко пари, реших да изпълня една поръчка, която ми връчи по-големият брат на едно момче. Тя представляваше да занеса един пакет на някакъв човек в определен час, на определено място. Така бях неволно замесена в мафията, тъй като се оказа, че в пакета имаше наркотици. Дрога, която струваше милиони. Веднъж хората, за които се оказа, че работя, ме заплашиха с досещате се какво, ако отмъкна някой пакет от дрогата, ако издам на някой за заниманията ни или се откажа от този бизнес. И аз не направих нищо от това – страхувах се за живота си. Този страх ме превърна в престъпник – от трафикант се издигнах до дилър и си останах на това ниво. Когато излязох от дома наркобизнеса беше единственото, което имах. Но аз се опитах да го оставя настрана и да заживея нормално, да издиря родителите си и да си разчистя сметките с тях. Да имам собствено семейство, да съм уважавана и да прогоня призраците на миналото.
Но не се получи. Точно когато бях изпаднала в жестока криза, се опитаха да ме убият. И не само се опитаха, а направо си успяха. Официално съм била мъртва в продължение на три минути. Уви, не видях тунел, нито светлина. Вместо това имаше мрак, гъст и непрогледен, на фона на който се отличаваше една снежно бяла, искряща фигура. Силует на някакъв прекрасен човек в бели дрехи, който ми каза, че е ангел и ми заяви, че когато се събудя, аз ще бъда различна. След това рязко... възкръснах. И когато това стана, наистина се чувствах различна. С течение на времето открих, че имам невероятна дарба, която колкото ми помага в живота, толкова и ми тежи.
Не ме питайте защо.